Нека за главно бъде считано изучаването на вярата, нека най-доброто време да се отрежда за благочестиви дела… Нека одобрение да получава не само успехът в науките, но и вярата и добронравието. Казано най-общо, родителите трябва така да настроят духа на учениците, че у тях да не угасне убеждението, че главната ни работа е Богоугаждането, а учеността е само добавъчно качество, случайност, годна само за времето на настоящия живот. И затова в никакъв случай не бива да я поставяме толкова високо и в такъв блестящ вид, че тя да заема цялото внимание и да поглъща цялата грижа на детето. Няма нищо по-отровно и по-гибелно за духа на християнския живот от тази ученост и от изключителната грижа за нея.
Тя директно хвърля детето в охладняване и след това може да го задържи завинаги в него, а понякога може да добави и разврат, ако възникнат благоприятни обстоятелства за това. Друго нещо, на което трябва да обръщаме внимание, е духът на преподаване или възгледите, свързани с учебните предмети. Трябва да бъде прието като неотменим закон всяка преподавана на християнина наука да бъде пропита с християнски, и при това – православни, принципи. Всяка наука е способна на това и дори ще бъде истинска наука само тогава, когато изпълни това условие.
Християнските принципи са несъмнено истинни. Затова, без да се съмняваш, ги прилагай като универсална мярка за истина. Най-опасната заблуда у нас е, че преподават учебните предмети без никакво внимание към истинската вяра, като си позволяват волност и дори лъжа в предположението, че вярата и науката са две области, категорично нямащи нищо общо помежду си. Духът ни е един. Той приема и науките и се пропива с техните принципи, както приема вярата и бива проникнат от нея. Как е възможно, те да не влязат в благоприятен или неблагоприятен контакт тук? А при това и сферата на истината е една. Защо тогава да тъпчем в главата това, което не е от тази сфера, или с което не можеш да се покажеш в светлия ѝ дом?…
Ако от първите години провеждаме в този ред възпитанието на човека, то характерът, който би трябвало да има животът му, малко по малко ще почне да се разкрива пред него, той все повече ще свиква с мисълта, че е натоварен от нашия Бог и Спасител със задължението да живее и действа според Неговите предписания,че всички други дела и занимания стоят по-долу от тях и имат място само в настоящия живот, и че има друго място за живеене, друго отечество, към което и трябва да устремяваме всичките си мисли и всичките си желания.
…ако, след като достигне до пълно самосъзнание, той каже: “Аз съм християнин, задължен от Спасителя Бог да живея по този и този начин, за да бъда удостоен в бъдещия живот с блажено общуване с Него и с Неговите избраници”, то щом достигне до самостоятелност или до самостоятелно разумно уреждане на живота си, той ще си постави като първа и най-важна задача – самостоятелно да пази и да разпалв адуха на благочестие, в който е ходил по-рано под чуждо ръководство…
Той не ще се съблазни от пример, не ще се увлече от празни мисли, защото ясно осъзнава задължението си да мисли и да действа вече по определен начин. Но ако не е осъзнал това,… нечий лош пример може да го предразположи към лошото, да го увлече към грях; и както добрите мисли на другите по-рано са владеели ума му лесно и без възражения, така сега ще го завладеят лоши мисли.
Из „ПЪТЯТ КЪМ СПАСЕНИЕТО“, Светител Теофан Затворник Вишенски, Славянобългарски манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон